Източните бойни изкуства за живеещите в Европа и Америка са нещо странно и дори леко екзотично, тъй като за широката маса те са непознати. Повечето от нас искрено се изненадват, когато разберат, че японските бойни дисциплини се определят като изкуство, в смисъл, че (взети заедно) представляват една от „лишените от форма прояви” на японската душа – прояви на духа. Това в голяма степен е разбираемо, тъй като за незапознатия с японската култура човек този аспект на бойните изкуства е особено трудно доловим. Други възприемат бойните изкуства като демонстрация на красиви и талантливи изпълнения, съставляващи „изкуство” от чисто физически характер. Голямата изненада за западния човек обаче идва, когато той научи за „изкуството без изкуство”, което далеч надхвърля простите физически умения и може да бъде демонстрирано от великите майстори на бойни дисциплини.
Класическите бойни изкуства могат най-добре да бъдат разбрани, когато се разглеждат като неделима част от на японската история. В светлината на истинския им дух и цел те са вид изпитание на интелекта и моралната смелост. Тези бойни дисциплини са отчетливо различни от по-късно развилите се псевдобойни изкуства, които са спортно ориентирани и модерни будо като кендо, джудо, карате-до и айкидо. В тази връзка много хора схващат погрешно връзката между буджуцу (класически бойни изкуства за самозащита) и будо (класически бойни методи за самоусъвършенстване). Класическите будо в техния истински облик всъщност са подход, който е по-скоро емпиричен и умерен в сравнение с обичайната възвеличена и идеалистична представа, породена от безсъдържателни схващания.
Известният специалист по бойни изкуства и бивш морски пехотинец Дон Дрегър определя класическото будо като потвърждаване на традиционните японски ценности. В тази дисциплина, твърди Дрегър, от най-голямо значение е духът на самоусъвършенстване, а не на самозащита. В книгата си „Класическо будо” (ИК „Изток-Запад”) той разяснява, че тази бойна дисциплина не е нещо незначително, което някой е инициирал за забавление или от каприз. Той допълва още, че тя не трябва да се тренира за лично удоволствие или социално развлечение. Дълбочината на класическото будо надминава любовта към собственото аз. То е потвърждаване на традиционните японски ценности, чиито обективен характер е културен. Затова Дрегър съветва хората, които проявяват интерес към класическо будо, които не са японци или не желаят да се пояпончат, да не се захващат с изучаването на бойното изкуство въобще, тъй като неговите дисциплини действат по много ясно изразен японски начин. Ако будото се промени, за да отговори на предпочитанията на неяпонските общества, смисълът му ще се деноминира… Затова е добре да знаем, че когато говорим за бойни изкуства, невинаги става дума за насилие или забавление, а по-скоро за духовно извисяване и самоусъвършенстване.
Повече по темата можете да научите тук.
